За да не забравя

skrabul — Tue, 28 Nov 2006 01:49:25 +0000

Пиша това заради себе си и някой, който го заслужава. Имам нужда да го направя, защото в противен случай няма да изпълня едно обещание, което дадох. Искам да запазя като ясен спомен този момент. Ще започна прекалено отдалеч. Всъщност ще си наваксам, за това че никога не съм имал дневник. Преди време бях в страхотен клас. Бяхме сплотени. Имах подкрепата на страхотно момиче, с което се бях запознал в малкото градче, в което отраснах. С нея се забавлявах както никога не си бях представял, че мога. Тичахме по плажа. В една пролетна сутрин я целунах и за първи път изпитвах нещо към момиче, а не си играех. Завърших 7 клас и кандидатствах, с което сякаш всичко се разпадна. Избрах училище, в което изучаваното щеше да ми хареса и заминах за малкото градче. Там ме чакаше Тя. Изненадах се, защото тя трябваше следващия ден да държи изпит по рисуване, но вместо това този ден се разходихме до мястото, където преживях най – щастливия момент с нея. Останах на място, когато разбрах , че не е отишла на изпита, защото техните са спечелили зелена карта. Обещахме си да преживеем времето до заминаването й без да се разделяме. На третата нощ, сред като бяхме започнали да спим в едно легло, защото не си представяхме какво ще стане, телефона извъня в 2 часа нощес. Баба ми влезе и каза “ Утре заминаваме с първия влак“ , без въобще да чуе нашите въпроси, застяга багажа. С отварянето на входната врата на дома ни в София, лъхна хлад. Баща ми си беше завинал, а майка ми ревеше пред едно писмо. Така и неразбрах какво е станало. Мислех си, че съм виновен, защото той работеше нощес, а през деня само се карахме, защото трябваше да позя тишина. Въпреки, че скоро се обади и до днес се виждаме, не се върна вече. Нея не видях повече. Не бях нищо особено като ученик и като човек въобще. Риших, че вместо да страдам мога да си поставя непостижима цел и да се опитам да я постигна. Бях решил, даа знам всичко. Затворих се в себе си, а класа в който попаднах беше разединен и противен сравнение със стария ми. В него завързах едно истинско приятелство с момче, с което ми помогна да излеза от дупката, в която бях попаднал. Беше ми трудно. Нямам никакви спомени как премина тази година от живота ми. Учех и учех и учех. Мислех си, че по този начин ще си върна изгубеното. Последния учебен ден се бяхме разбрали да идем да празнуваме някаде с класната и съучениците. Те обаче отидоха в кръчмата до училище и се напиха , а аз бях викнал майка ми. Отидохме с 2 съученички и класната на китайски ресторант. Това беше първия път от много време, в който се забавлявах. Като цяло годината беше успешна стига да не бях си сложил маска покрита с толкова лъжи, че беше прекалено тежка, за да я сваля. Лятото се върнах в малкото градче. Нещо ме гризеше отвътре и не ме оставяше. Където и да ходех се чуствах като голам геврек с унищожителна черна дупка посредата. Изпокарах се с малкото ми останали приятели. Остана ми само да чакам да започнем отново училище. Ходех всеки ден с баба ми и сестра ми на плаж, а през останалото време гледах телевизия. Водата се беше отдръпнала и в средата на р.Дунав се бяха образували островчета. Реших че ще плувам до един от тях. Течението ме хвана и със сетни усилия успях да излеза от водата. Тогава усъзнах, че има хора, който ме обичат и аз съм почти всичко за тях. Три месеца се молих всеки ден да намеря кого да обикна и аз толкова силно. Резултат нямаше. Дойде септември месец и започнах училище. Все пак малко по отворен към света от предишната година. Започнах да си харесвам две от момичетата от класа. Едното се навърташе около мен и си ходехме две три спирки заедно. Другото нямаше да знам, че е от моя клас ако в края на предишната година не беше дошла с нас, а в началото на новата с нея ходихме да занесем помощи в един дом за сираци. С течение на времето чувствата ми и към двете се засилваха и трябваше да избирам.Мислих с дни и нощи безсънни като тази и реших, че единствения критерии, по който ги различавах беше мястото, където живеят и по- точно това, че едното живее много близко до село и много прилича на баба ми. Само поради тази причина избрах другото момиче, но една седмица нищо не предприех. Един ден, когато се прибирах от училище от хола чух, че телефона звъни. Беше тя. Обаждаше се да провери на домашното по математика, но си говорихме два часа.Бях много щеслив. Разпитвах я, откъде ми е взела телефона и си говорехме кой каква музика слуша. Преди да затворим тя ме попита какво мисля за момичетата от класа. На следващия ден в училище и казах, че харесвам една от тях, а с присъщото и любопитсво, за което по – късно разбрах тя държеше да разбере коя е. След като разбра беше като гръмната. Нямах представа каква реакция да очаквам. Два дена по -късно ми даде писмо, в което искаше да спра да се бъзикам с нея. В посредствие и изкарах тази муха от главата, но разбрах , че тя не се е целувала с друг. Ходих и нагости , за да „учим“ по – биология, но тя се държеше дистанцирано и лекодоловимата симпатия , ми даде сили да не се откажа. Започнах да жадувам чуството изпитано преди време и исках да я целуна. Беше вече признала,че ме харесва, но неможеше да се отпусне. Реших, че я е много старах и се опитах да я целуна „йощ миг ще падне заветния хълм“ и осетих поло закриващо цялото й лице. Седнахме на едни релси и си говорихме. На следващия ден взех всичко в свой ръце и я целунах , а тя безмълвно си тръгна. Бях съкрошен. Опорочих първата и целувка. Когато се прибрах телефона отново звънеше. Беше тя, но се скарахме толкова лошо,че

и днес йощ Балкана, щом буря захваща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век! Скоро в един мрачен и дъждовен следобед се гушнахме и усетихме малките капчици , ръсещи лицата ни докато впивахме страстно устни. Сякаш на този един дъх минаха месеците до лятото. Няма да ги забравя с един прекрасен рожден ден , в който усетих какво е да държиш жена в обятията си и чувствата ти да са споделени. Обичав я и неисках да оставя място на земята, където да не разцъфтят цветята. Минаха 3 прекрасни години, по – бързо от лятото злочесто, изпълнени с любов, места и случки, за които няма да забравя само ако спомена. Парковете всичките , Перник, Варна и горичките, Кладница и куп рождени дни, аз защо се тъй смрачи Дупница и Нели, двата обира и звездите бели на катастрофата ужасна. Не искам да го сторя,

как да й го обясня,

не искам да се моля,

от болка аз кървя.

spomeni

За да не забравя